Автор: Еми Мариянска, impressio.dir.bg22 октомври 1957 г.: Дорис Лесинг в разговор

Дорис Лесинг отхвърля два британски ордена и нарича Нобеловата си награда роял флъш

Автор: Еми Мариянска, impressio.dir.bg

22 октомври 1957 година: Дорис Лесинг в диалог с уелския политик Аневрин Беван (1897-1960) / Снимка: Getty Images
Нейната персонална история е доста любопитна, тъй като има малко дами като нея. Родена е в Персия на 22 октомври 1919 година, а умира в Лондон на 17 ноември 2013 година на 94-годишна възраст, като притежател на влиятелната Нобелова премия за литература, връчена й през 2007-а.

Дорис Лесинг, с псевдоним Джейн Сомърс, е писателка с доста " лица " - създател е на произведения в направленията модернизъм, суфизъм, постмодернизъм, социализъм, феминизъм, научна фантастика.

Дорис Лесинг / Снимка: Getty Images

Преди време медиите оповестиха, че сходно тези на Уилям Фокнър и Андре Жид, и медалът на Дорис Лесинг е отишъл на търг на " Сотбис " за баснословна сума. Това единствено по себе си също приказва красноречиво за интереса към личността й.

Софи Хопкинс от " Кристис " стимулира решението за търга по този начин: " Той отразява смисъла на Лесинг като публицист и изключително като жена. Хората постоянно правят оценка писателите по отношение на смисъла на написаното от тях, даже в по-дългосрочен проект. Фактът, че Дорис Лесинг е едвам единадесетата жена в дългата поредност от нобелови лауреати приказва задоволително за нейната значителност ".

Любопитно е да се означи, че когато я удостояват с Нобел, Лесинг към този момент е отхвърлила един Орден на Британската империя през 1977 година и рицарско звание през 1992-ра. В писмо до персоналния секретар на министър-председателя на Англия тя написа: " Благодаря ви за оказаната чест, доста съм разчувствана. Но от известно време се чудя къде е тази Британска империя? Със сигурност такава няма и през днешния ден виждам, че не съм единствената, която счита по този начин. Има нещо фантазьорско във връчването на оценки в името на несъществуващи империи ".

Това ясно показва обществената и политическата неотстъпчивост на Дорис Лесинг и нейната храброст да показва мнението си обществено. Отхвърляйки награди, тя блестящо показва, че не се поддава на суетата на почестите, тъй като вижда ролята си като публицист и държавник по напълно друг метод - като задача. За Нобеловата си премия чула, до момента в който пътувала с такси към дома си. Когато слиза от таксито там към този момент я чака голяма навалица от публицисти. Какво им споделя? - Просто " О, Боже! Със сигурност желаете да кажа нещо по тематиката. Спечелих всички проклети награди в Европа, тъй че съм удовлетворена, че получих и тази. Като роял флъш е ".

Дорис Лесинг не влиза в никакво факсимиле до края на живота си. Очевидно, че суетата й остава непозната, тъй като тя е работила прекалено много, с цел да " придобие цената си ",, както успешно се показва един критик.

Лесинг бе най-възрастният притежател на Нобелова премия. Това също има значение. Придобила мъдростта на своите тогава 87 години, писателката към този момент е била наясно с характера на премиите по принцип, и имат ли те въобще някакво значение, когато си посветил целия си живот на отстояване на правила, които да отстояват правата на неоправданите.

На връчването на премията Лесинг споделя: " И до през днешния ден получавам писма от читатели от села без електричество и канализация, тъкмо като това с калната барака на фамилията ми. "

Дорис Лесинг, както към този момент споменахме, е родена в град Керманшах в Персия (дн. Бахтаран, Иран), в фамилията на офицер и здравна сестра. Когато е на шест години, фамилията се реалокира в английската колония Южна Родезия (дн. Зимбабве), с вярата за по-добър живот. Плановете на родителите й са да култивират в африканската пустота царевица, тютюн и зърнени растения. Животът им, обаче, се оказва по-труден и от предходния.

Малката Дорис учи в католическо учебно заведение, а по-късно в учебно заведение за девойки в столицата Солсбъри (сега Хараре), което тя не приключва. И забележете, бъдещата нобелистка не продължава образованието си. Работи като болногледачка и телефонистка. Талантът й да споделя и написа, обаче, скоро ще я накара да се опитва в публицистиката.

През 1939 година се омъжва и ражда щерка и наследник. Само четири години по-късно се развежда и оставя децата си на развъждане при татко им. А след още две години се омъжва още веднъж - за емигранта Готфрид Лесинг, чиято фамилия приема. От този брак ражда наследник, с който напуща Африка през 1949 година. Отново се развежда и заживява нов живот в Лондон, като писателка и държавник. Става активистка на английската компартия и взе участие в митингите против нуклеарното въоръжаване.

Дорис помни жестоките картини на разделяне в Африка и отношението на колонизаторите към чернокожото население. Като обществена персона самоуверено нападна апартейда, което става причина да получи възбрана за влизане в ЮАР и Родезия.

Творчеството й някак естествено е въодушевено точно от детските й мемоари от Африка и това ще дефинира нейните обществени и политически дела. Интересуват я расовото неравноправие, разликите в културите, обществената бездна сред небогати и богати.

Първите си произведения разгласява в печата през 1949-а. Като публицист дебютира с романа " The Grass is Singing " (прев. " Тревата пее " ). Между 1952 и 1969 година разгласява полуавтобиографичната серия " The Children of Violence " (прев. " Деца на насилието " ), която включва пет романа: " Марта Квест " (1952), " Подходящия брак " (1954), " Вълни след щорма " (1958), " Обкръжени от суша " (1966) и " Град за четири порти " (1969). В по-късните си романи - " Инструкция за втурване в пъкъла " (1971) и " Лято преди залеза " (1973) към този момент се насочва към по-големи психически дълбини, с цел да опише " безумната природа на насилието ", деянията на отчуждение в един сякаш все по-цивилизован свят.

Лесинг като че ли е изпитвала непрекъсната нужда да опитва перото си в разнообразни направления. Така протяга ръка и към тематиката за феминизма. През 1962 година написва един от най-известните си романи - " The Golden Notebook " (прев. " Златният дневник " ). Този неин разказ е разгласен от рецензията за класика на феминистката литература.

През 80-те години на предишния век ненадейно писателката се насочва към фантастиката и написва нова серия романи: " The Canopus in Argos: Archives Series " ( " Канопус в Аргос " ): " Шикаста " (1979), " Бракове сред зони три, четири, пет " (1980) и " Експерименти на Сириус " (1981), В тях алегорично разказва визиите си за бъдещето - живота в галактическо пространство. По четвъртия й разказ от тази серия - " Създаване на комитет на представителите за планета осем " (1982), през 1988 година композиторът Филип Глас написва опера. Заключителният разказ на цикъла е " Документи, имащи отношение към сантименталните сътрудници в империята Волиен " (1983).

Два от романите си Дорис Лесинг разгласява под псевдонима Джейн Сомерс. Те са " Дневникът на положителната съседка " (1983) и " Ако старостта би могла... " (1984).

През 1985 година Лесинг разгласява сатиричния разказ " The Good Terrorist " (прев. " Добрият терорист " ), спечелил похвалите на критиците. През 1988-а излиза книгата й " The Fifth Child " (прев. " Петото дете ", с продължение - романът " Бен, захвърленият " през 2000-та), считани за едни от най-важните в късното творчество на писателката. През 1990 година издава две автобиографични книги " Under My Skin " (прев. " В моята кожа " ) и " Walking in the Shade " (прев. " Да вървиш в сянката " ).

След тези книги, като че ли в интервал на осмисляне, Дорис Лесинг не разгласява нищо в продължение на цели осем години. За да се появи нещо изцяло непридвидимо от рецензията - романът й " И още веднъж обич ".

Още от 50-те години на предишния век до края на живота си Лесинг се слави като занаятчия на описа. Разказите й са събрани в доста сборници, наименувани " Това беше страната на остарелия водач " (1951), " Навикът да обичаме " (1958), " Мъжът и двете дами " (1963), " Африкански истории " (1964), " Настояще " (1992) и други Дорис Лесинг е създател и на четири пиеси, сложени в британски театри: " Мистър Долинджър " (1958), " На всеки - своя лична пустиня " (1958), " Правдата за Били Нютън " (1961) и " Игра с тигър " (1962).

Няма по какъв начин да пропуснем и книгите с нейни публицистични произведения: " Преди всичко котки " (1967, прераб. изд.1991); и двата тома мемоари " Завръщайки се вкъщи " (1957) и " В търсене на британския " (1960).

Вероятно към този момент си съставихте мнение за характера на тази невероятна жена, само че дали тя би била съгласна с него? Дорис Лесинг е спрягана за феминистка и както споменахме, й приписват типичен феминистки разказ, само че самата тя приживе непрекъснато отхвърляше да е феминистка " в известен смисъл ". Предпочиташе да я показват като герой против апартейда.

Може да се каже, че в прочут смисъл тя е и отстъпник на режимите в Родезия, Нясаленд (част от Зимбабве) и въобще на Южна Африка, където бе оповестена за личност нон грата.

Детството й е обвързвано с Африка и нейните мемоари оттова остават централна тематика в творчеството й. Когато се мести в Северен Лондон, тя изпитала отчаяние от интелектуалния хайлайф по това време. От тогава е фамозната й иронична фраза: " Нали знаете, че животът е просто една дълга пауза за чаша кафе ". След години ще разяснява живота си в Лондон по този начин: " Тук претърпях Хитлер, който планираше да живее дълго, Мусолини, Съветския съюз, Британската империя. Вярвахме в неизменност и безкрайност - в този момент ни е комично. ".

Ето какво споделя по отношение на левите си убеждения: " В Западна Европа комунистите от средата на XX век бяха идеалисти. Тези хора бяха изумителни във всички връзки - разбираха проблемите на обществата, въпреки и мощно политизирани. Напуснах партията, когато разбрах, че Съветският съюз е нещо неприятно ", споделя писателката.

Нобеловата й премия е стимулирана доста тъкмо - " поради невероятната й дарба да улавя пулса на съвремието и да пресъздава изтръпналите точки на света, в който живеем ".

Една от претендентките за Нобелова премия - американската писателка Джойс Карол Оутс споделя за Лесинг пред " Гардиън ": " Тя може да бъде разказана чудесно с думите на Уолт Уитман " Аз съм просторен, аз вмествам голям брой неща ". За мнозина Лесинг беше революционният глас на феминизма през ХХ век, въпреки самата остро да отхвърляше сходна категоризация. За други тя беше оракул, употребявайки инструментите на фантастиката за адресиране на проблемите пред човечеството, еволюцията и околната среда. "